3

   Втори ден валеше. Втори ден не бях рисувал. Дъждът винаги ми действаше успокояващо, но не и този път. Втори ден не исках да поглеждам към платното. Не исках нищо. Просто седях и се взирах в чашата с бира, в дъжда, в намръщени физиономии. Чувствах се празен, глупав и изморен.
   Мислех за Лора.
   За секса с нея, за последната ни среща, за всички други наши срещи. Бяхме заедно с Краси, когато се запознахме с нея в Пловдив, в нощта на музеите. Осъмнахме в един рок бар, където разговаряхме за велики и не толкова велики художници, за филми и за всякакви житейски дилеми. След това тя стана естествена част от нашите събирания. Всъщност не знам много за нея. И не знам дали искам да знам. Знам само, че живее с някъв строителен бос, който й предложил брак преди четири години, когато се запознали на морето. Нищо повече.
   Рано на обяд отидох в Дупката. Заведението се казваше "Блян", но си беше дупка. Беше малко, мрачно и занемарено кафене, което се помещаваше в мазето на стара кооперация в центъра. Стените бяха смесица от жълти и ръждиви петна, преминаващи в сиво по ъглите. Светлината идваше от една крушка над бара и два пожълтели аплика във формата на цветя. Прозорецът беше малък, със стара дървена дограма и посивяло перде. Под него имаше хладилник на "Кока Кола" и наредени каси до него. Това, което го отличаваше от другите евтини кафенета бяха старите снимки окачени на стените. Фотографиите бяха хубави и стари като улиците, които съхраняваха в себе си. Трамваи и каруци се разминаваха пред малки подредени дюкяни. Някои от улиците бяха пусти, по други се разхождаха хора, тук-там се срещаше добитък. Имаше и портретни фотографии. Този път погледа ми привлече намръщено момче с каскет, до него жена с остри черти и изразени скули - като ония здрави и силни българки от картините на Майстора. Снимката беше в тъмно кафява рамка, леко кривната на стената. Пред нея седеше възрастен мъж, с кафяв каскет, карирана риза и вълнен елек. Пушеше лула и гледаше към прозореца.
   Приближих към бара, където с широка усмивка ме посрещна Таня - дебела жена над четиресетте, с много къса, червена коса и простовато лице. Имаше торбички под очите, неуспешно прикрити с изключително ярък грим.
- Здрасти! Биричка ли?
- Да. И едно кафе, по-дълго.
- Не си идвал скоро. Ей, със Сашо тъкмо вчера се заприказвахме за теб. Че те няма. Викам, сигурно някъде е по изложби. Така добре ли е кафенцето?
- Чудесно е, благодаря ти.
- Та гледал вчера във вестника за няква изложба, вика петнайсет милиона долара една картина! Петнайсет милиона! Веднага се сетих за тебе! Викам, ех, загуби се това момче! Така. Биричката лев и осемдесе и кафенцето осемдесе... Два и шейсе.
   Седнах  на масата до бара. Таня седна срещу мен.
- Как е? Вървят ли картините?
- Добре е. - кимнах.
- Така, така. Викам на Сашо на някоя твоя изложба да дойдем, да ти ги видиме картините най-накрая!
Усмихнах се учтиво. Току що бях седнал и вече изпитвах спешна нужда да се махна. Погледнах към мъжа с каскета.
- Бай Милчо. - кимна Таня към мъжа, след което продължи с по-тих глас - Всеки ден е тука и все на тая маса седи. Ако е заета не влиза. Обикаля, върти се, чака и като се освободи - вземе та дойде. И все в прозореца гледа. Сякаш чака някой. Гледа, чака, ама да го питаш и той не знае кой! Не го познавам, ама викат добър човек бил. Малко мръднал ми изглежда, ако ме питаш. Викат, че преди десетина години жена му умряла и като млъкнал, та все така. С никой не говори, седи си там и гледа прозореца. Преди години бил известен архитект. Само с държавни поръчки се занимавал...
   Слава на Бога, телефонът ми звънна и сложи край на разказа й. Беше Лора.
- Хей!
- Ти си хей! Лео, довечера към осем в Краси? Не си забравил, нали?
- Не. Да. Тоест, ще дойда. Лора...
- Добре. Значи ще се видим там.
- Лора...
   Затвори.
   Таня ме гледаше с очакване. В момента, в който си прибрах телефона, продължи:
- А, Ивето ни беше абитуриентка тази година. Прекрасна! Даже имам снимки тук, почакай само да я видиш...
- Ще тръгвам. Другия път ще ги видя, извинявай. - На лицето й се изписа недоволство, но все пак замълча. - Сигурен съм, че е била прекрасна.
   Допих си бирата, когато една муха избръмча до ухото ми и кацна върху чашата с кафе. Така и не разбрах защо го поръчах.