Влюбено утро

Усмихвам се на влюбеното утро -
сънувах пеперуди,
танцуващи под приказна дъга.
В съня ми заедно с теб
събирахме роса
и рисувахме мечтите си с нея.

Усмихваш се и ти, в съня си -
може би сънуваш пеперуди.

Дъждът навън престана да вали...

3

   Втори ден валеше. Втори ден не бях рисувал. Дъждът винаги ми действаше успокояващо, но не и този път. Втори ден не исках да поглеждам към платното. Не исках нищо. Просто седях и се взирах в чашата с бира, в дъжда, в намръщени физиономии. Чувствах се празен, глупав и изморен.
   Мислех за Лора.
   За секса с нея, за последната ни среща, за всички други наши срещи. Бяхме заедно с Краси, когато се запознахме с нея в Пловдив, в нощта на музеите. Осъмнахме в един рок бар, където разговаряхме за велики и не толкова велики художници, за филми и за всякакви житейски дилеми. След това тя стана естествена част от нашите събирания. Всъщност не знам много за нея. И не знам дали искам да знам. Знам само, че живее с някъв строителен бос, който й предложил брак преди четири години, когато се запознали на морето. Нищо повече.
   Рано на обяд отидох в Дупката. Заведението се казваше "Блян", но си беше дупка. Беше малко, мрачно и занемарено кафене, което се помещаваше в мазето на стара кооперация в центъра. Стените бяха смесица от жълти и ръждиви петна, преминаващи в сиво по ъглите. Светлината идваше от една крушка над бара и два пожълтели аплика във формата на цветя. Прозорецът беше малък, със стара дървена дограма и посивяло перде. Под него имаше хладилник на "Кока Кола" и наредени каси до него. Това, което го отличаваше от другите евтини кафенета бяха старите снимки окачени на стените. Фотографиите бяха хубави и стари като улиците, които съхраняваха в себе си. Трамваи и каруци се разминаваха пред малки подредени дюкяни. Някои от улиците бяха пусти, по други се разхождаха хора, тук-там се срещаше добитък. Имаше и портретни фотографии. Този път погледа ми привлече намръщено момче с каскет, до него жена с остри черти и изразени скули - като ония здрави и силни българки от картините на Майстора. Снимката беше в тъмно кафява рамка, леко кривната на стената. Пред нея седеше възрастен мъж, с кафяв каскет, карирана риза и вълнен елек. Пушеше лула и гледаше към прозореца.
   Приближих към бара, където с широка усмивка ме посрещна Таня - дебела жена над четиресетте, с много къса, червена коса и простовато лице. Имаше торбички под очите, неуспешно прикрити с изключително ярък грим.
- Здрасти! Биричка ли?
- Да. И едно кафе, по-дълго.
- Не си идвал скоро. Ей, със Сашо тъкмо вчера се заприказвахме за теб. Че те няма. Викам, сигурно някъде е по изложби. Така добре ли е кафенцето?
- Чудесно е, благодаря ти.
- Та гледал вчера във вестника за няква изложба, вика петнайсет милиона долара една картина! Петнайсет милиона! Веднага се сетих за тебе! Викам, ех, загуби се това момче! Така. Биричката лев и осемдесе и кафенцето осемдесе... Два и шейсе.
   Седнах  на масата до бара. Таня седна срещу мен.
- Как е? Вървят ли картините?
- Добре е. - кимнах.
- Така, така. Викам на Сашо на някоя твоя изложба да дойдем, да ти ги видиме картините най-накрая!
Усмихнах се учтиво. Току що бях седнал и вече изпитвах спешна нужда да се махна. Погледнах към мъжа с каскета.
- Бай Милчо. - кимна Таня към мъжа, след което продължи с по-тих глас - Всеки ден е тука и все на тая маса седи. Ако е заета не влиза. Обикаля, върти се, чака и като се освободи - вземе та дойде. И все в прозореца гледа. Сякаш чака някой. Гледа, чака, ама да го питаш и той не знае кой! Не го познавам, ама викат добър човек бил. Малко мръднал ми изглежда, ако ме питаш. Викат, че преди десетина години жена му умряла и като млъкнал, та все така. С никой не говори, седи си там и гледа прозореца. Преди години бил известен архитект. Само с държавни поръчки се занимавал...
   Слава на Бога, телефонът ми звънна и сложи край на разказа й. Беше Лора.
- Хей!
- Ти си хей! Лео, довечера към осем в Краси? Не си забравил, нали?
- Не. Да. Тоест, ще дойда. Лора...
- Добре. Значи ще се видим там.
- Лора...
   Затвори.
   Таня ме гледаше с очакване. В момента, в който си прибрах телефона, продължи:
- А, Ивето ни беше абитуриентка тази година. Прекрасна! Даже имам снимки тук, почакай само да я видиш...
- Ще тръгвам. Другия път ще ги видя, извинявай. - На лицето й се изписа недоволство, но все пак замълча. - Сигурен съм, че е била прекрасна.
   Допих си бирата, когато една муха избръмча до ухото ми и кацна върху чашата с кафе. Така и не разбрах защо го поръчах.

2

   Оставих ключовете на закачалката. Налях си вино и включих телевизора. Поредните скандали в парламента. Пребит арестант. Изчезнало момиче. Трима загинали при наводненията в Турция. Денис си сложил цици. Изключих телевизора.
   Седях сред тишината на стаята, с поглед вперен в изпразващата се чаша. Отпих голяма глътка. Виното ме унасяше. Чудесно вино, мавруд. Сипах си още. Защо не взех две бутилки? И за какво, подяволите на Денис са му притрябвали цици? Сигурно ги пипа непрекъснато. Що пък да не си сложа и аз? Хубави, големи цици! Продължителното тропане на вратата ме събуди.
- Момент!
- Лео?
Лора. Сигурно пак се е скарала с оня кретен. Отворих вратата.
- Лора?
- Лео...
Връхлетя отгоре ми и за секунди се оказах без риза. Пръстите й разрошиха косата ми, придвижиха се надолу и бързо разкопчаха колана ми. Напъха езика си в устата ми. Миришеше хубаво. На смесица от парфюм и подивели феромони. Миришеше на Лора. Измъкнах се от прегръдката й и бутнах вратата. Обърнах се и отново я придърпах плътно до себе си.
- Липсваше ми - измърка тя и избута един рус кичур от лицето си.
Хванах бедрата й и я повдигнах. Тя изпусна чантата си и плика, който носеше. Беше топла, а аз по-твърд от всякога. Ето това е Лора. Може да не си я виждал два дни или половин година, но всеки път когато усетиш аромата й преставаш да мислиш, да знаеш, да съществуваш. Остава само тя, едната ти глава (определено без понятие за разум) и  онази позната, нереална безтегловност... Не помня кога и как се преместихме в хола. Не помня и кога смъкнах бикините й, но си спомням момента, в който мозъкът ми изтръпна. Това беше.
Лежах на дивана, все още неспособен да мисля, когато тя отиде до коридора и се върна с плика и две чаши. Извади бутилка беларуска и наля. Седна на табуретката пред мен и вдигна единя си крак на дивана. Гледката, която се откри между краката й ме изпълни отново.
- Как вървят нещата при теб?
- Никак. Все същото. - Разместих се върху дивана, без да свалям очи от чатала й. - Краси заминава за Австрия в петък.
- За изложбата с птиците?
- Да. Показа ми картините си. Добре ги е пипнал.
- Браво! Той поне прави нещо. За разлика от теб.
- Що не отиде да се чукаш с него тогава?
- Защото исках теб. Знаеш за какво говоря! Не можеш по цял ден да се наливаш и да гледаш в една точка.
- Както виждаш мога.
- Добре.
И двамата бяхме голи, пиехме водка и не говорехме. След като изпих втората чаша налях и на двамата. Лора изпи своята на екс, стана от табуретката и седна върху мен.
- Потърси си поръчки. Направи си сайт. Предлагай нещата си като него. Може и да не стане за два дни, но поне опитай. Все ще...
- Стига! Престани. - Сложих ръка на устата й. Другата плъзнах надолу. Когато усетих че ме иска, махнах ръката си от лицето й и я плъзнах по гърдите й. Пръстите на другата ми ръка се разхождаха на топло, когато чух, че изстена. Сграбчих я за косата и стиснах гърдата й.

Събудих се на дивана. Дрехите ми бяха върху табуретката, бутилката върху масата - празна. От Лора нямаше и следа. Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Навън валеше. Реших, че ще ми се отрази добре ако се разходя по мокрите улици. Да изпия някое кафе. Да си взема вестник.

1

Досипах си остатъка от виното. Облегнах се назад и погледнах картината. Нещо не беше както трябва. Определено й липсваше нещо. Отпих от виното. Потопих четката в боята и посегнах към платното.
След половин час картината все още беше пред мен. В същия си недовършен вид. Чашата наблюдаваше безмълвното взиране с осезаемо очакване. Май и на нея й липсваше нещо. Телефонът звънна. Беше Краси.
- Ало, Лео? Трябва да се видим. Искам да видиш някои неща.
Краси е график. При това може би най-добрият, когото познавам.
- Ммм.. - погледнах картината отново - Ти къде си?
- Отивам към Папагала.
- Добре, идвам. Чакай ме там.
Измих четките и излязох.

Запознахме се на един от купоните в Ана. Ана беше тогавашната ми несподелена любов, а пък Краси беше Дон Жуан-ът в Академията. След този купон Ана остана моята несподелената любов още дълго време. След това пак си беше несподелена, но не и любов. Краси беше втори курс в Академията, когато ме приеха. От тогава животът ни се превърна в пиене, цапане, изложби, купони, секс, Алка Зелцер и от време на време по някой спомен.
Влязох в Папагала. Краси беше там, с отворен лаптоп пред него. Пиеше коняк. Беше поръчал и за мен.
- К'во става? - попитах.
- Австрия! Одобриха ме, Лео!
- Австрия? Врабчето?
- Мхм! Заминавам в петък.
- Ми, това е супер! - вдигнах чаша - Наздраве и напред!
- Напред и наздраве!
Пихме още. Поговорихме за изложбата, която му предстои, показа ми снимки на картините, с които ще участва. Попита ме за моите цапаници, после обсъдихме последният запой в Митака, от който и двамата не помнехме почти нищо. Разделихме се с уговорката да се видим в четвъртък.
Взех вино от денонощното и се прибрах.