Безвремие

Да те мечтая.
Да те желая.
Да те докосвам.
Да те извая.
С дъха си да галя...
...плътта ти.
Да те целувам.
И да рисувам
в ума ти...
...със думи.
Миг на затишие.
Стон...
Трептящо безвремие...

Очакване

   Покри очите си с ръка, за да прогони светлината, която нахлуваше през прозореца. Без успех. Слънчевите лъчи се оглеждаха в разпиляните й къдрици и с любопитство си проправяха път към лицето й. Тя обърна гръб на прозореца и стовари ръката си върху възглавницата. Леглото беше голямо. В него беше само тя. На възглавницата - само нейните къдрици и неговият аромат.
   На стола до леглото имаше риза, а под нея се подаваше черна табакера. Някъде до леглото имаше вода. Ръката й намери бутилката, както и липсващото й съдържание, което предвещаваше край на излежаването. Стана и взе бялата риза от стола. Тънката памучна материя обгърна голия й гръб, а уханието на мъжки парфюм насочи погледа й обратно към леглото. Миг по-късно тя съзря един самотен чехъл, който се криеше под черната дантела, небрежно захвърлена върху издраскания паркет. Вторият липсваше. Намери го в кухнята. Върху плота. До него две чаши бяха приключили своето пиянство и всяка от тях запълваше личното си пространство с празно присъствие.
   Направи си кафе и го изпи чисто. Без захар, без мляко. Но пък с цигара. На плота се присъедини още една чаша. И липсващо кафе. Ризата, се свлече в краката й, попила в себе си топлината на тялото й. Ръцете й се плъзнаха по стените, издирайки тапетите.
   Предстоеше ремонт.

Парченца от стъкло

   Шейсет ватовата крушка немощно осветяваше задименото помещение. Слабата й светлина придаваше жълтеникав оттенък на бледите стени, на вехтите мебели и на двете детски фигури в средата на стаята. Двете малки момичета гледаха с уплах затворената врата пред тях. Те не можеха да видят, но чуваха съвсем ясно това, което се случваше зад нея. Чуваха поредните пиянски крясъци на баща им. Чуваха също и виковете на майка им след всеки нов удар.
   По-малкото дете се разплака. „Мамо!” – викаше то с тънкото си гласче и се надяваше, че повтарянето на тази единствена думичка ще сложи край на зловещите крясъци. Но те не стихваха. Скоро „мамо” беше заменено от ридания, които задушаваха малкото момиче. Ридания, породени от сраха и ужаса, от това, че нищо не бе в състояние да спре грубите мъжки ръце и майчиния плач. Мъничето протегна пухкавата си ръчичка и започна да дърпа сестра си с убеждението, че тя може да прекрати случващото се в стаята пред тях. Но тя не помръдна. Стоеше неподвижно и гледаше вратата, зад която пияният им баща не спираше да крещи. Крясъците се редуваха с шума от съборени предмети и заглушаваха плача на майка им. В един момент децата чуха как тя извика за помощ, а викът й беше последван от силен трясък. Вратата се отвори и момичетата замръзнаха, когато баща им тръгна към тях. Продължаваше да ругае или по-скоро да фъфли някакви неразбираеми пиянски брътвежи. Малкото сестриче тръгна назад и не откъсваше поглед от яростните очи, които се взираха в него. По слабите му крачета потече тънка струя, която бързо попи в килима. Тогава мъжът стисна ръката на уплашеното дете и стовари тежката си длан върху лицето му. После го пусна, отиде до масата и взе отворената бутилка, която стоеше там. Наля си още една чаша и след като я изпи наведнъж, той излезе навън.
   Децата плахо пристъпиха в мрачната стая. Пред тях, свита в единя ъгъл седеше майка им. Щом ги видя, тя започна да събира снимките и парченцата от счупено стъкло по пода. Ръцете й трепереха. Двете момиченца се сгушиха в нея и малките им ръчички обгърнаха раменете й. Тя пусна събраните парченца и прегърна децата. Зарови пръстите си в нежните им къдрици и риданията й се усилиха. Не можеше да спре сълзите си. И не искаше.

За хората и вятърните мелници

   "В какво вярваш?" - попита ме старецът.
Очите му се смееха. Може би знаеше какъв ще бъде отговорът ми. Или предполагаше липсата на такъв. Усмихнах се, но още преди да кажа каквото и да било, той стана от пейката.

   Довършвам една от картините си. Кърпата, с която почиствам четките си е напоена с разредител и бои. Обичам този мирис. Обичам и цветовете, които се впиват в кожата ми и понякога остават с дни.
   Случи се така, че в продължение на няколко години не рисувах и картините ми липсваха ужасно много. Исках да рисувам, но всеки път, когато се докоснех до четката, чувах отрицателни коментари. "С картините е трудно. Няма да спечелиш от тях, няма смисъл..." Това се повтаряше всеки път, когато заговорех за картини. И постепено тези коментари убиха мечтите ми. Превърнах се в човек, лишен от цел и посока. Затворник в своя собствен свят.
   Липсата на вяра е ужасно нещо. А най-прекрасното, което може да ти се случи в такъв момент, е някой, който да ти каже една проста дума. "Вярвай!".
   
   И светът е вече друг. Изпълнен е с аромати. И с безброй цветове. :)

Първи стъпки! :)

   1,840. Това е било теглото ми, когато съм се появила на бял свят. Крещяща за живот, буйна и нетърпелива, дори не съм изчакала датата, на която е било предвидено да се родя.

   Детството ми мина без особени емоции и май бях прекалено кротко хлапе. Е, сигурно се е случвало да направя някоя и друга пакост (като онзи път, когато счупих канелката на бидона с вино и цялата къща се напълни с винарки. Розовите стени на долният етаж бяха само малка част от последствията). Най-много обичах топлите месеци, през които не излизах без колелото си и всеки ден карах в продължение на часове. Обичах да рисувам, рисувах всичко и навсякъде. Особено по време на час. Когато бях в пети клас учителката ми по математика искрено се радваше на рисунките в тетрадката ми, докато съучениците ми се потяха над поредните уравнения...

   Мисля, че малко неща са се променили.  Продължавам да рисувам, а от скоро си издирвам и ново колело. И продължавам да обичам. Обичам все повече, обичам хиляди неща и обичам хората, които обичат.