Есенни пътеки - част 1

   Видях как вятърът повдигна косата му, когато се обърна. После той продължи по пътя си. Гледах след него, дълго след като се беше изгубил от погледа ми. В следващият миг нещо прелетя на сантиметри от лицето ми и залитнах. Раницата ми тупна на земята, а аз си останах на същото място. Наведох се, за да я вдигна, когато последва нова атака. Три хлапета се надбягваха след топката, която се оказа нещото, съборило раницата. Едното от тях се препъна в падналата чанта и полетя към тревата. Стана, тръсна рижавата си коса и се обърна към мен. Огромните му очи ме гледаха въпросително и с уплах.

- Извинявайте! - изграчи то, докато ми подаваше раницата. Усмихнах се, а то вече тичаше към приятелите си.

   Станах и метнах раницата си на гръб. Тръгнах натам, от където се появиха децата. Алеята стигаше до булеварда, на който се намираше любимата ми книжарница. Точно до входа едно момиче свиреше на китара. Пръстите й нежно галеха струните, а те отвръщаха на докосването им с плътна и жива мелодия. Извадих монета и я пуснах в кутията пред краката на момичето. Постоях там още малко. Гледах всяко трепване на струните и попивах всеки звук. След миг момичето спря да свири и започна да пренастройва китарата си. Обърнах се и влязох в магазина.

   Книжарницата беше много голяма и точно за това я харесвах. Имаше всякаква литература, а подредбата на книгите улесняваше бързото ориентиране между стелажите. Обичах аромата на новите книги. Обичах препълнените с книги рафтове. Както и моментите, в които се загубвах някъде измежду многобройните заглавия. 

   Тогава, докато реех поглед и преплитах букви, го видях. Малкият принц стоеше безмълвен на един от рафтовете и чакаше някой, с когото да сподели своята тишина. Взех книгата и се запътих към касата. Платих и прибрах книгата в раницата, след което излязох навън.

Момичето с китарата си беше тръгнало.

Безвремие

Да те мечтая.
Да те желая.
Да те докосвам.
Да те извая.
С дъха си да галя...
...плътта ти.
Да те целувам.
И да рисувам
в ума ти...
...със думи.
Миг на затишие.
Стон...
Трептящо безвремие...

Очакване

   Покри очите си с ръка, за да прогони светлината, която нахлуваше през прозореца. Без успех. Слънчевите лъчи се оглеждаха в разпиляните й къдрици и с любопитство си проправяха път към лицето й. Тя обърна гръб на прозореца и стовари ръката си върху възглавницата. Леглото беше голямо. В него беше само тя. На възглавницата - само нейните къдрици и неговият аромат.
   На стола до леглото имаше риза, а под нея се подаваше черна табакера. Някъде до леглото имаше вода. Ръката й намери бутилката, както и липсващото й съдържание, което предвещаваше край на излежаването. Стана и взе бялата риза от стола. Тънката памучна материя обгърна голия й гръб, а уханието на мъжки парфюм насочи погледа й обратно към леглото. Миг по-късно тя съзря един самотен чехъл, който се криеше под черната дантела, небрежно захвърлена върху издраскания паркет. Вторият липсваше. Намери го в кухнята. Върху плота. До него две чаши бяха приключили своето пиянство и всяка от тях запълваше личното си пространство с празно присъствие.
   Направи си кафе и го изпи чисто. Без захар, без мляко. Но пък с цигара. На плота се присъедини още една чаша. И липсващо кафе. Ризата, се свлече в краката й, попила в себе си топлината на тялото й. Ръцете й се плъзнаха по стените, издирайки тапетите.
   Предстоеше ремонт.

Парченца от стъкло

   Шейсет ватовата крушка немощно осветяваше задименото помещение. Слабата й светлина придаваше жълтеникав оттенък на бледите стени, на вехтите мебели и на двете детски фигури в средата на стаята. Двете малки момичета гледаха с уплах затворената врата пред тях. Те не можеха да видят, но чуваха съвсем ясно това, което се случваше зад нея. Чуваха поредните пиянски крясъци на баща им. Чуваха също и виковете на майка им след всеки нов удар.
   По-малкото дете се разплака. „Мамо!” – викаше то с тънкото си гласче и се надяваше, че повтарянето на тази единствена думичка ще сложи край на зловещите крясъци. Но те не стихваха. Скоро „мамо” беше заменено от ридания, които задушаваха малкото момиче. Ридания, породени от сраха и ужаса, от това, че нищо не бе в състояние да спре грубите мъжки ръце и майчиния плач. Мъничето протегна пухкавата си ръчичка и започна да дърпа сестра си с убеждението, че тя може да прекрати случващото се в стаята пред тях. Но тя не помръдна. Стоеше неподвижно и гледаше вратата, зад която пияният им баща не спираше да крещи. Крясъците се редуваха с шума от съборени предмети и заглушаваха плача на майка им. В един момент децата чуха как тя извика за помощ, а викът й беше последван от силен трясък. Вратата се отвори и момичетата замръзнаха, когато баща им тръгна към тях. Продължаваше да ругае или по-скоро да фъфли някакви неразбираеми пиянски брътвежи. Малкото сестриче тръгна назад и не откъсваше поглед от яростните очи, които се взираха в него. По слабите му крачета потече тънка струя, която бързо попи в килима. Тогава мъжът стисна ръката на уплашеното дете и стовари тежката си длан върху лицето му. После го пусна, отиде до масата и взе отворената бутилка, която стоеше там. Наля си още една чаша и след като я изпи наведнъж, той излезе навън.
   Децата плахо пристъпиха в мрачната стая. Пред тях, свита в единя ъгъл седеше майка им. Щом ги видя, тя започна да събира снимките и парченцата от счупено стъкло по пода. Ръцете й трепереха. Двете момиченца се сгушиха в нея и малките им ръчички обгърнаха раменете й. Тя пусна събраните парченца и прегърна децата. Зарови пръстите си в нежните им къдрици и риданията й се усилиха. Не можеше да спре сълзите си. И не искаше.

За хората и вятърните мелници

   "В какво вярваш?" - попита ме старецът.
Очите му се смееха. Може би знаеше какъв ще бъде отговорът ми. Или предполагаше липсата на такъв. Усмихнах се, но още преди да кажа каквото и да било, той стана от пейката.

   Довършвам една от картините си. Кърпата, с която почиствам четките си е напоена с разредител и бои. Обичам този мирис. Обичам и цветовете, които се впиват в кожата ми и понякога остават с дни.
   Случи се така, че в продължение на няколко години не рисувах и картините ми липсваха ужасно много. Исках да рисувам, но всеки път, когато се докоснех до четката, чувах отрицателни коментари. "С картините е трудно. Няма да спечелиш от тях, няма смисъл..." Това се повтаряше всеки път, когато заговорех за картини. И постепено тези коментари убиха мечтите ми. Превърнах се в човек, лишен от цел и посока. Затворник в своя собствен свят.
   Липсата на вяра е ужасно нещо. А най-прекрасното, което може да ти се случи в такъв момент, е някой, който да ти каже една проста дума. "Вярвай!".
   
   И светът е вече друг. Изпълнен е с аромати. И с безброй цветове. :)

Първи стъпки! :)

   1,840. Това е било теглото ми, когато съм се появила на бял свят. Крещяща за живот, буйна и нетърпелива, дори не съм изчакала датата, на която е било предвидено да се родя.

   Детството ми мина без особени емоции и май бях прекалено кротко хлапе. Е, сигурно се е случвало да направя някоя и друга пакост (като онзи път, когато счупих канелката на бидона с вино и цялата къща се напълни с винарки. Розовите стени на долният етаж бяха само малка част от последствията). Най-много обичах топлите месеци, през които не излизах без колелото си и всеки ден карах в продължение на часове. Обичах да рисувам, рисувах всичко и навсякъде. Особено по време на час. Когато бях в пети клас учителката ми по математика искрено се радваше на рисунките в тетрадката ми, докато съучениците ми се потяха над поредните уравнения...

   Мисля, че малко неща са се променили.  Продължавам да рисувам, а от скоро си издирвам и ново колело. И продължавам да обичам. Обичам все повече, обичам хиляди неща и обичам хората, които обичат.