Влюбено утро

Усмихвам се на влюбеното утро -
сънувах пеперуди,
танцуващи под приказна дъга.
В съня ми заедно с теб
събирахме роса
и рисувахме мечтите си с нея.

Усмихваш се и ти, в съня си -
може би сънуваш пеперуди.

Дъждът навън престана да вали...

3

   Втори ден валеше. Втори ден не бях рисувал. Дъждът винаги ми действаше успокояващо, но не и този път. Втори ден не исках да поглеждам към платното. Не исках нищо. Просто седях и се взирах в чашата с бира, в дъжда, в намръщени физиономии. Чувствах се празен, глупав и изморен.
   Мислех за Лора.
   За секса с нея, за последната ни среща, за всички други наши срещи. Бяхме заедно с Краси, когато се запознахме с нея в Пловдив, в нощта на музеите. Осъмнахме в един рок бар, където разговаряхме за велики и не толкова велики художници, за филми и за всякакви житейски дилеми. След това тя стана естествена част от нашите събирания. Всъщност не знам много за нея. И не знам дали искам да знам. Знам само, че живее с някъв строителен бос, който й предложил брак преди четири години, когато се запознали на морето. Нищо повече.
   Рано на обяд отидох в Дупката. Заведението се казваше "Блян", но си беше дупка. Беше малко, мрачно и занемарено кафене, което се помещаваше в мазето на стара кооперация в центъра. Стените бяха смесица от жълти и ръждиви петна, преминаващи в сиво по ъглите. Светлината идваше от една крушка над бара и два пожълтели аплика във формата на цветя. Прозорецът беше малък, със стара дървена дограма и посивяло перде. Под него имаше хладилник на "Кока Кола" и наредени каси до него. Това, което го отличаваше от другите евтини кафенета бяха старите снимки окачени на стените. Фотографиите бяха хубави и стари като улиците, които съхраняваха в себе си. Трамваи и каруци се разминаваха пред малки подредени дюкяни. Някои от улиците бяха пусти, по други се разхождаха хора, тук-там се срещаше добитък. Имаше и портретни фотографии. Този път погледа ми привлече намръщено момче с каскет, до него жена с остри черти и изразени скули - като ония здрави и силни българки от картините на Майстора. Снимката беше в тъмно кафява рамка, леко кривната на стената. Пред нея седеше възрастен мъж, с кафяв каскет, карирана риза и вълнен елек. Пушеше лула и гледаше към прозореца.
   Приближих към бара, където с широка усмивка ме посрещна Таня - дебела жена над четиресетте, с много къса, червена коса и простовато лице. Имаше торбички под очите, неуспешно прикрити с изключително ярък грим.
- Здрасти! Биричка ли?
- Да. И едно кафе, по-дълго.
- Не си идвал скоро. Ей, със Сашо тъкмо вчера се заприказвахме за теб. Че те няма. Викам, сигурно някъде е по изложби. Така добре ли е кафенцето?
- Чудесно е, благодаря ти.
- Та гледал вчера във вестника за няква изложба, вика петнайсет милиона долара една картина! Петнайсет милиона! Веднага се сетих за тебе! Викам, ех, загуби се това момче! Така. Биричката лев и осемдесе и кафенцето осемдесе... Два и шейсе.
   Седнах  на масата до бара. Таня седна срещу мен.
- Как е? Вървят ли картините?
- Добре е. - кимнах.
- Така, така. Викам на Сашо на някоя твоя изложба да дойдем, да ти ги видиме картините най-накрая!
Усмихнах се учтиво. Току що бях седнал и вече изпитвах спешна нужда да се махна. Погледнах към мъжа с каскета.
- Бай Милчо. - кимна Таня към мъжа, след което продължи с по-тих глас - Всеки ден е тука и все на тая маса седи. Ако е заета не влиза. Обикаля, върти се, чака и като се освободи - вземе та дойде. И все в прозореца гледа. Сякаш чака някой. Гледа, чака, ама да го питаш и той не знае кой! Не го познавам, ама викат добър човек бил. Малко мръднал ми изглежда, ако ме питаш. Викат, че преди десетина години жена му умряла и като млъкнал, та все така. С никой не говори, седи си там и гледа прозореца. Преди години бил известен архитект. Само с държавни поръчки се занимавал...
   Слава на Бога, телефонът ми звънна и сложи край на разказа й. Беше Лора.
- Хей!
- Ти си хей! Лео, довечера към осем в Краси? Не си забравил, нали?
- Не. Да. Тоест, ще дойда. Лора...
- Добре. Значи ще се видим там.
- Лора...
   Затвори.
   Таня ме гледаше с очакване. В момента, в който си прибрах телефона, продължи:
- А, Ивето ни беше абитуриентка тази година. Прекрасна! Даже имам снимки тук, почакай само да я видиш...
- Ще тръгвам. Другия път ще ги видя, извинявай. - На лицето й се изписа недоволство, но все пак замълча. - Сигурен съм, че е била прекрасна.
   Допих си бирата, когато една муха избръмча до ухото ми и кацна върху чашата с кафе. Така и не разбрах защо го поръчах.

2

   Оставих ключовете на закачалката. Налях си вино и включих телевизора. Поредните скандали в парламента. Пребит арестант. Изчезнало момиче. Трима загинали при наводненията в Турция. Денис си сложил цици. Изключих телевизора.
   Седях сред тишината на стаята, с поглед вперен в изпразващата се чаша. Отпих голяма глътка. Виното ме унасяше. Чудесно вино, мавруд. Сипах си още. Защо не взех две бутилки? И за какво, подяволите на Денис са му притрябвали цици? Сигурно ги пипа непрекъснато. Що пък да не си сложа и аз? Хубави, големи цици! Продължителното тропане на вратата ме събуди.
- Момент!
- Лео?
Лора. Сигурно пак се е скарала с оня кретен. Отворих вратата.
- Лора?
- Лео...
Връхлетя отгоре ми и за секунди се оказах без риза. Пръстите й разрошиха косата ми, придвижиха се надолу и бързо разкопчаха колана ми. Напъха езика си в устата ми. Миришеше хубаво. На смесица от парфюм и подивели феромони. Миришеше на Лора. Измъкнах се от прегръдката й и бутнах вратата. Обърнах се и отново я придърпах плътно до себе си.
- Липсваше ми - измърка тя и избута един рус кичур от лицето си.
Хванах бедрата й и я повдигнах. Тя изпусна чантата си и плика, който носеше. Беше топла, а аз по-твърд от всякога. Ето това е Лора. Може да не си я виждал два дни или половин година, но всеки път когато усетиш аромата й преставаш да мислиш, да знаеш, да съществуваш. Остава само тя, едната ти глава (определено без понятие за разум) и  онази позната, нереална безтегловност... Не помня кога и как се преместихме в хола. Не помня и кога смъкнах бикините й, но си спомням момента, в който мозъкът ми изтръпна. Това беше.
Лежах на дивана, все още неспособен да мисля, когато тя отиде до коридора и се върна с плика и две чаши. Извади бутилка беларуска и наля. Седна на табуретката пред мен и вдигна единя си крак на дивана. Гледката, която се откри между краката й ме изпълни отново.
- Как вървят нещата при теб?
- Никак. Все същото. - Разместих се върху дивана, без да свалям очи от чатала й. - Краси заминава за Австрия в петък.
- За изложбата с птиците?
- Да. Показа ми картините си. Добре ги е пипнал.
- Браво! Той поне прави нещо. За разлика от теб.
- Що не отиде да се чукаш с него тогава?
- Защото исках теб. Знаеш за какво говоря! Не можеш по цял ден да се наливаш и да гледаш в една точка.
- Както виждаш мога.
- Добре.
И двамата бяхме голи, пиехме водка и не говорехме. След като изпих втората чаша налях и на двамата. Лора изпи своята на екс, стана от табуретката и седна върху мен.
- Потърси си поръчки. Направи си сайт. Предлагай нещата си като него. Може и да не стане за два дни, но поне опитай. Все ще...
- Стига! Престани. - Сложих ръка на устата й. Другата плъзнах надолу. Когато усетих че ме иска, махнах ръката си от лицето й и я плъзнах по гърдите й. Пръстите на другата ми ръка се разхождаха на топло, когато чух, че изстена. Сграбчих я за косата и стиснах гърдата й.

Събудих се на дивана. Дрехите ми бяха върху табуретката, бутилката върху масата - празна. От Лора нямаше и следа. Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Навън валеше. Реших, че ще ми се отрази добре ако се разходя по мокрите улици. Да изпия някое кафе. Да си взема вестник.

1

Досипах си остатъка от виното. Облегнах се назад и погледнах картината. Нещо не беше както трябва. Определено й липсваше нещо. Отпих от виното. Потопих четката в боята и посегнах към платното.
След половин час картината все още беше пред мен. В същия си недовършен вид. Чашата наблюдаваше безмълвното взиране с осезаемо очакване. Май и на нея й липсваше нещо. Телефонът звънна. Беше Краси.
- Ало, Лео? Трябва да се видим. Искам да видиш някои неща.
Краси е график. При това може би най-добрият, когото познавам.
- Ммм.. - погледнах картината отново - Ти къде си?
- Отивам към Папагала.
- Добре, идвам. Чакай ме там.
Измих четките и излязох.

Запознахме се на един от купоните в Ана. Ана беше тогавашната ми несподелена любов, а пък Краси беше Дон Жуан-ът в Академията. След този купон Ана остана моята несподелената любов още дълго време. След това пак си беше несподелена, но не и любов. Краси беше втори курс в Академията, когато ме приеха. От тогава животът ни се превърна в пиене, цапане, изложби, купони, секс, Алка Зелцер и от време на време по някой спомен.
Влязох в Папагала. Краси беше там, с отворен лаптоп пред него. Пиеше коняк. Беше поръчал и за мен.
- К'во става? - попитах.
- Австрия! Одобриха ме, Лео!
- Австрия? Врабчето?
- Мхм! Заминавам в петък.
- Ми, това е супер! - вдигнах чаша - Наздраве и напред!
- Напред и наздраве!
Пихме още. Поговорихме за изложбата, която му предстои, показа ми снимки на картините, с които ще участва. Попита ме за моите цапаници, после обсъдихме последният запой в Митака, от който и двамата не помнехме почти нищо. Разделихме се с уговорката да се видим в четвъртък.
Взех вино от денонощното и се прибрах.

Есенни пътеки - част 1

   Видях как вятърът повдигна косата му, когато се обърна. После той продължи по пътя си. Гледах след него, дълго след като се беше изгубил от погледа ми. В следващият миг нещо прелетя на сантиметри от лицето ми и залитнах. Раницата ми тупна на земята, а аз си останах на същото място. Наведох се, за да я вдигна, когато последва нова атака. Три хлапета се надбягваха след топката, която се оказа нещото, съборило раницата. Едното от тях се препъна в падналата чанта и полетя към тревата. Стана, тръсна рижавата си коса и се обърна към мен. Огромните му очи ме гледаха въпросително и с уплах.

- Извинявайте! - изграчи то, докато ми подаваше раницата. Усмихнах се, а то вече тичаше към приятелите си.

   Станах и метнах раницата си на гръб. Тръгнах натам, от където се появиха децата. Алеята стигаше до булеварда, на който се намираше любимата ми книжарница. Точно до входа едно момиче свиреше на китара. Пръстите й нежно галеха струните, а те отвръщаха на докосването им с плътна и жива мелодия. Извадих монета и я пуснах в кутията пред краката на момичето. Постоях там още малко. Гледах всяко трепване на струните и попивах всеки звук. След миг момичето спря да свири и започна да пренастройва китарата си. Обърнах се и влязох в магазина.

   Книжарницата беше много голяма и точно за това я харесвах. Имаше всякаква литература, а подредбата на книгите улесняваше бързото ориентиране между стелажите. Обичах аромата на новите книги. Обичах препълнените с книги рафтове. Както и моментите, в които се загубвах някъде измежду многобройните заглавия. 

   Тогава, докато реех поглед и преплитах букви, го видях. Малкият принц стоеше безмълвен на един от рафтовете и чакаше някой, с когото да сподели своята тишина. Взех книгата и се запътих към касата. Платих и прибрах книгата в раницата, след което излязох навън.

Момичето с китарата си беше тръгнало.

Безвремие

Да те мечтая.
Да те желая.
Да те докосвам.
Да те извая.
С дъха си да галя...
...плътта ти.
Да те целувам.
И да рисувам
в ума ти...
...със думи.
Миг на затишие.
Стон...
Трептящо безвремие...

Очакване

   Покри очите си с ръка, за да прогони светлината, която нахлуваше през прозореца. Без успех. Слънчевите лъчи се оглеждаха в разпиляните й къдрици и с любопитство си проправяха път към лицето й. Тя обърна гръб на прозореца и стовари ръката си върху възглавницата. Леглото беше голямо. В него беше само тя. На възглавницата - само нейните къдрици и неговият аромат.
   На стола до леглото имаше риза, а под нея се подаваше черна табакера. Някъде до леглото имаше вода. Ръката й намери бутилката, както и липсващото й съдържание, което предвещаваше край на излежаването. Стана и взе бялата риза от стола. Тънката памучна материя обгърна голия й гръб, а уханието на мъжки парфюм насочи погледа й обратно към леглото. Миг по-късно тя съзря един самотен чехъл, който се криеше под черната дантела, небрежно захвърлена върху издраскания паркет. Вторият липсваше. Намери го в кухнята. Върху плота. До него две чаши бяха приключили своето пиянство и всяка от тях запълваше личното си пространство с празно присъствие.
   Направи си кафе и го изпи чисто. Без захар, без мляко. Но пък с цигара. На плота се присъедини още една чаша. И липсващо кафе. Ризата, се свлече в краката й, попила в себе си топлината на тялото й. Ръцете й се плъзнаха по стените, издирайки тапетите.
   Предстоеше ремонт.